Пътник
Не съм самотен пътник.
Планинска вишна
в здрача хладен.
Соин
Не знам защо. Сякаш гръм ме удари. Просто знаех, че мястото ми е до
нея . . . Бях интересен, можех да фокусирам вниманието на
всички и да правя с него, каквото си искам. Да ги карам да следват мисълта
и емоцията ми. Но пред нея можех само да мълча. “Мен ми трябва приятел.
Ебачи под път и над път”. . . Дълги години бях до нея в мисълта
и действията си. . . но така или иначе пасох тревата . . .
. . . веднъж след случайна среща, тя дойде с мен в моето място. Нямаше
начин да устои, там беше събрана цялата ми личност - книгите и оръжията ми,
всичките ми размисли, въжделения, стремежи. Всяко нещо беше търсило мястото си с години. . . На сутринта ми каза: “Не съм очаквала, че си
толкова добър. По-мощен от теб не съм срещала. Имах чувството, че летя.”
Стана ми смешно и тъжно. Аз просто я обичах. Никой ли не я беше обичал
дотогава? Толкова неща можех да й кажа. Изпратих я до вратата. . .
. . .Срещнах я след време. Вече ме гледаше, както трябва, сърцето й
беше отворено за моето. Светлината преливаше между гърдите ни. Тя знаеше. И усещаше. Изпитвахме радост да седим и да се гледаме през двете чаши кафе. Моят избор ме чакаше. . . Повървяхме заедно, после дълго
гледах как си отива. . . Често мисля за нея, сънувам я, пращам
й топлина . . . Имаме ли право да се слагаме на хората, които
не са ни викали? Кого да изберем - този, когото обичаме или този който ни
обича? Трябва ли въобще да избираме? Възможно ли е такова нещо?
автор: skicnik Пътник