mea culpa
MEA CULPA
Светослав Стойчев
Самотното дърво е пуснало корени чак до царството на сенките. Около високата корона плуват сиви облаци. Полъхът на нощта е свил гнездо в прегръдката на клоните - протегнати към небето ръце. Духът на патоса обхожда открай докрай черупката на уединението и подклажда вулкана на скритото. Всичко далечно помръква. Душата е безжизнена птица.
Последна лирична въздишка преди да зазори: “Извървях пътя и нищо няма да забравя!”
Въображението ражда около дървото гора, чувството умира, през стената се процеждат живи думи - те някъде ще бъдат чути.
Не, аз нямам друго съкровище - само чувства за убиване.