memento mori
Помириса въздуха - имаше миризми на кафе, на някакво цвете, леко застоял дим от цигари, на поизветрял парфюм и на секс. Имаше и миризма на спящо куче. Нямаше да го събуди.
Отиде на пръсти до вратата на спалнята. Открехна малко вратата, полюбува се на гледката - две голи тела, прегърнати, спяха. Чуваше се дишането им и той започна да приема картини от сънищата им. Не бяха много розови… имаше и болка и мъка и жажда и коварство… но и любов.
Приближи се до двойката, кучето лежеше в краката им и неговите елементарни емоции се преплитаха с тези на стопаните му. Особено обичта.
Той нежно погали челата на двамата - щяха да бъдат дълги години заедно и в неволи и в щастие. Докосна потрепващата нервно козина на кучето - щеше да тича на воля, да лае и да скимти, да играе с приятелите си-човеци, щеше и с потомство да ги дари, а после тихичко да си угасне, причинявайки им най-голямата мъка дотогава… Но дотогава имаше време:)
Ангелът-хранител се наведе и целуна зачервените бузки на момичето, малко по-бледите страни на момчето и се измъкна незабелязано в нощта…
Беше време да отиде да се сбогува с едно от най-любимите му същества - през дългите години, в които се бе грижил за нея, тя бе създала и отгледала поколение, бе се грижила самоотвержено за толкова много живи и неживи неща, че той искрено се възхищаваше от ненаситната й жажда за нови и нови емоции и приключения. Щеше да положи своята последна целувка с любов върху прекрасните й устни, които беше жадувал толкова време… и да й признае за чувствата си. Знаеше, че тя ще разбере и ще си отиде щастлива.
Стъпките му бавно го отвеждаха натам, накъдето сърцето го теглеше… и оставяха бледа фосфоресцираща диря след себе си…
L. P. (lusinda)