Спомен за мрака
Никой от нас не помни миналото.
Забравили сме всичко. Паметта е това, за което всеки от нас бленува, но в същото време осъзнава, че то му е било отнето много, много отдавна. Или пък загубено… Всъщност - отнето или загубено - то не би трябвало да има никакво значение за нас след като въобще не го познаваме.
Тези, които могат да си го позволят, не обръщат внимание на сегашното състояние на нещата и се задоволяват със спомените, които Търговците предлагат. Но не всички са толкова богати, а пък и никой вече не се интересува. Земята е мъртва, ние също. Нямаме традиции, нямаме идеали. Нямаме никакъв опит, за да разполагаме с каквото и да било. Не задаваме въпроси. Съществуваме, а не живеем, защото не помним какво е живота. Ето защо сме мъртви. Единственото, което може да ни предложи отдавна изстиналия труп на Земята е мъртва плът. В нас не се влива нищо ново, а старото, от което бихме могли да се учим, е също толкова далеч от нас, колкото и способността да помним. Дните са еднакви, вечерите също. Търговците минават понякога и когато имаме възможност купуваме по някой спомен, който донася моментно удоволствиe на всички ни, докато тече като река през съзнанията ни, а после го забравяме. С това забравяме и въпросите, възникнали в ума ни, докато е вървял споменът и ние мълчим, без да питаме. Така е до следващия път, когато срещнем търговец, намерил незнайно откъде спомени, с които поне за момент да запълним вечната бездна в нас.
Понякога не е чак толкова лошо, защото имаме способността да споделяме – заедно съществуваме и заедно не помним. Всички сме едно цяло, едно забравило цяло, което не може да приеме нищо ново, а само губи и губи от себе си…
Ние не сме изпаднали в забрава - ние сме самата забрава.
Тези, които все още виждат смисъл в задаването на въпроси, се питат защо не знаем какво е да помниш, а познаваме забравата. Защото сме се променили. Обърнали сме се отвътре навън и затова само губим без да приемаме. Не получаваме нищо, защото няма кой да ни го предложи.
Явно такава е съдбата ни. Да пилеем всичко в нас, не защото така ни харесва, а защото не сме способни на нищо друго. Затова сме се пристрастили към спомените; затова чакаме с нетърпение търговците.
Рони е безсилен да спре огромната вълна от радост, която заплашва да го погълне изцяло и да погуби малките късчета от това, което е останало от разума му. Той скача, крещи силно, лигави се и вдига облаци прах около себе си, правейки всички нас съпричастни на неописуемата му радост. Той е видял задаващ се Търговец. Видял го е пръв и ако успеем да съберем вещи, с които да платим на Търговеца, Рони ще е първият поел споменът в себе си, центърът на тазвечершното забавление.
Крясъците му са неразбираеми за страничния слушател, но всички ние ясно чуваме в умовете си парченцата несвързани думи, улавяме смисълът, който дори на Рони убягва и разбираме, че…
Аз… видях го!!! И бях пръв пръв пръв пръвпръвпръв…
Търговец…
Дори в ума му всичко е замъглено, но все пак му е по-лесно да се изрази някак си по този начин, отколкото да се мъчи с думите.
Всички сме радостни. Търговец се появява за пръв път от месеци и сега всеки се втурва да търси малкото останали ни ценни вещи, цветя, кожи. Дара се втурва да успокои Рони, прегръщайки го и шепнейки му обещания за това как той ще води тазвечершното спомняне. Тя винаги е била в по-силна връзка с него от всеки друг член на групата и винаги е успявала да го успокои най-добре. Макар че й е трудно да го направи, тя го завежда до беседката, където му дава чаша вода и продължава да му нашепва успокоителни слова, подкрепени с ярки потоци от нежни мисли и чувства, които всички ние усещаме. Това ни помага да преодолеем силата на радостта и да се захванем за работа, докато дойде Търговецът.
Търговецът!
За първи път от толкова време! Най-накрая ще можем да си спомним, та макар и за съвсем малко. Отново всички ще сме заедно в един миг на завръщане към миналото. А сега - да съберем това, което ще ни е нужно за размяната. Дорт е отгледал някакви растения въпреки убийствената прах, която е навсякъде. Той смята да предложи няколко от хилавите кафеникави тревички на търговеца, заедно с останалите неща, които другите приготвят. Никой не се съмнява, че Дара ще даде металната пръчка, която намери преди няколко дни сред камъните нагоре по хълма. Откакто я намери, Дара пази пръчката за размяната, надявайки се, че такава ще има. Ето го и Ниньо, който донася бялата кост на отдавна умряло животно, която онзи ден е изкопал от земите с почва няколко метра встрани от прашния път. Това би трябвало да стигне.
Метал, кост и жива трева - и трите предмета с невероятно висока стойност; ще искаме по-скъп и силен спомен. Само Търговецът да дойде. Облакът прах, който вдига дървената му кола става все по-голям и по-голям. Малката точица, която Рони бе забелязал преди минути, вече е тъмно петно в ореол от сивкав прах. Още малко и той ще е в лагера.
Сира ни поглежда и се втурва да слага храна на дървената масичка до големия камък - Търговците винаги са гладни.
Традиция (каква странна дума!) е всяка група да гощава с каквото може пътуващите търговци преди сделката по размяната да започне. В нашата група няма кой знае колко хора и затова ние, които сме свикнали да се задоволяваме и с най-малкото, което можем да използваме за храна, нямаме нищо особено питателно, с което да нахраним търговецa. Така че, когато той идва и сяда на масата, Сира поставя пред него един пожълтял и накъсан лист, върху който е сложила малко от тревата, която Дорт е отгледал. Ако търговецът я хареса няма да има проблем да му предложим от нея в замяна за споменът, който всички отдавна очакваме с нещо по-силно от нетърпение, нещо по-силно от надежда дори…
Изглежда храната му харесва, защото той иска още. Сира му донася малко и след първата хапка той казва:
- Отдавна не съм идвал в този район. Тревата ми хареса и искам да ми кажете откъде намерихте семена.
- Нямаше семена - казва му Дорт. - Намерих няколко стръкчета ей-там и ги пазех докато пораснат.
- Ще ти предложим цялата трева в замяна на спомен - това са думи на Сира.
- Тревата само няма да стигне - казва Търговецът. - Нося скъпи спомени. Хората на запад метал ми дават за тях. Храната е ценна, но не чак толкова. Пък и вече би трябвало да сте разбрали, че източните земи отново дават плод на някои места. Реката пак тече и там хората имат и много вода - ето, вижте и торбата ми ако не вярвате - той разтваря торбата си и вади оттам неголямо буре, и го разклаща. - Речна вода. А ето и металното топче, което групата на запад ми даде в замяна за спомен.
Блясъкът на сивкавата сфера запленява всички ни. Не помним откога не сме имали метал. Рони е толкова впечатлен от вида на малкото топче, че започва отново да скача и Дара пак трябва да го успокоява.
Докато всички сме все още запленени от вида на топчето, търговецът пита:
- А пробвали ли сте да я пушите?
- Да я пушим ли? - пита озадачен Дорт. - Какво да пушим? Как…
- Ох, забравете. Може би щеше да е по-добре ако помнехте поне нещо - търговецът изглежда раздразнен. - Хайде, давайте каквото имате и да приключваме. Надолу по пътя има още седем групи. След това трябва да се връщам към Градовете, а това…
Внезапно Карлин, малкият брат на Дара, се изправя и казва:
- Спомените са от Градовете, нали? Взимаш ги от там.
- Карлин, - казвам аз, - не ставай глупав. Знаеш, че в градовете няма нищо освен колибите на търговците. Никой от никъде не взима спомените, те са си винаги у търговците. Нали така, господине?
Изглежда, че този въпрос смущава Търговеца. По всичко личи, че не е свикнал да му се задават подобни въпроси. Той се обръща към Карлин и казва:
- Миналият месец аз и моите събратя видяхме вълк. Истински, жив вълк.
Настъпва неловко мълчание: никой от нас не знае какво е вълк, никой не помни. А по начина, по който търговецът ни казва за него, на всички ни става ясно от каква степен е важността на това събитие. Вълкът е нещо от миналото, което всички сме забравили и което всички си припомняме по време на вечерните празненства със спомените. Вълкът не е нещо, което е част от нашето всекидневие, от нашето сега, така че е немислимо за нас да знаем нещо за него. Може би някога сме взимали от търговец спомен за вълк, но спомените са с трайност най-много три часа. Търговците обаче помнят. Те имат минало и ни продават частици от него. Частиците, заради които ние живеем. Защо е така никой не знае.
- Вълк - казва Рони и думите му разбиват мълчанието ни на малки парченца, които вятърът отнася надалеч от нас. Всеки започва да повтаря думата, преобръща я отвсякъде, докато тя не става единственото нещо, центъра на групата, смисъла…
- Вие не знаете какво е това, защото нямате спомен.
Думите на търговеца се смесват с непрекъснато повтаряното “вълк” и магията се разваля.
- Но трябва да ви кажа, че това е от изключително голямо значение. Сякаш… миналото се завръща.
Миналото се завръща?
Готови ли сме за това? Ще можем ли да се изправим пред завръщащата се маса на огромното нещо, което някога сме изгубили? Ще успеем ли да го поберем отново у себе си? Не се ли е запълнила празнината вече с нещо друго, нещо напълно различно? Как ще ни се отрази новото, след като вече сме свикнали до такава степен със застоя? Лесно. Новото ще бъде старо - нещо, което винаги е било у нас: способността да помним миналото. Сега започвам да си мисля, че нищо не е изгубено, то просто е скрито някъде. Думите на Търговеца ни дават надежда и сила да го търсим. Когато го намерим, то ще се завърне при нас и тогава… В ума ми се впуска нечия мисъл: Горал, високият мургав мъж, който се присъеди към групата ни преди няколко месеца, казва:
- Не бъдете глупави! Нищо няма да се завърне, защото няма за кого да се завърне!
“Не!”, крещим всички ние заедно и Горал се олюлява от силата на мисления ни поток, ударил изведнъж пълната му със скверни мисли глава. Разбира се, че има за кой да се върне. Ние сме тук и чакаме!
Всъщност, не сме много сигурни дали наистина искаме да си спомним миналото. Много Търговци са ни казвали, че да помниш отминалите дни е невероятно трудно, защото, макар и да отваря много нови възможности пред теб, познаването на историята те ограничава и поставя нови изисквания – нещо, към което малцина могат да се приспособят. Понякога наистина е по-добре да живееш само в настоящето, казват те. Така трудно могат да е обвинят ако допуснеш грешка. Познаването на миналото изисква способността да се учиш от грешките си и дори да познаваш и запомняш чуждите. Само така ще успееш да продължиш от настоящето към бъдещето. А това определено е трудно. Аз обаче не вярвам, че някой от тези търговци ни завижда за начина на живот. Думите им са само успокоения. Безплатни успокоения, за които не искат нищо в замяна.
Но не е така със спомените.
Търговецът ще вземе тревата на Дорт в замяна за спомена. Явно тези малки стръкчета живо са го заинтересували щом ни дава цял спомен за тях… Никой друг досега не ни е взимал толкова малко. Но този е странен човек. Идва при нас, след като месеци наред не сме виждали жива душа. Говори ни за вълци и трева за пушене, дава ни надежда, кара ни да очакваме миналото…
- Според мен - казва внезапно той, - този спомен ще ви хареса.
- Всички спомени ни харесват - отговарям му аз. - Само дето им се наслаждаваме едва няколко часа…
-Този е различен от другите - продължава той и на мен ми е достатъчен само един поглед в очите му, за да се убедя, че това, което казва, е истина.
Това е напълно достатъчно. Очите му са ясни, живи, четливи. За да открия искреността в него, аз не трябва да прониквам в съзнанието му и осъзнаването на това ме облекчава, защото не е в силите ми да разчета ума на един Търговец. Никой от нас не може. Съзнанията на Търговците са затворени за нас, способността да споделят за тях е като способността да помним миналото за нас.
Няма нужда от по-нататъшни убеждения - сигурни сме, че той говори истината. Това само усилва глада ни за спомен, събужда отдавна заспалите ни сетива. В съзнанията ни може и да няма и следа от предишните спомени, но клетките на телата ни помнят изживените преди удоволствия и сега отново оживяват за този така очакван момент. Кръвта усилва скоростта си, сърцето забива по-силно и аз се стряскам от силата, с която бие - сякаш това ми се случва за пръв път…
Очите ми бавно се затварят и съзнанието ми се слива с умовете на останалите от групата. Сега всички сме с широко отворени очи, със свободно препускащи мисли. Следим ръката на Търговеца, която вади от кожената чанта малката пластинка, в която се съдържа смисълът на всичко, което е било преди, но което за нас тепърва предстои…
Дорт посяга с едната ръка напред и поема пластинката, а с другата подава тревата на Търговеца. Споменът най-накрая е у нас. Търговецът казва нещо - никой от нас не го чува. Като че ли всички сме концентрирали енергиите си с цел да помагат на очите ни да виждат по-добре малката пластинка и затова нямаме сили за другите сетива.
Изглежда това са последните му думи към нас, защото след това той се качва на своята дървена кола и продължава пътя си надолу сред облаците прах към следващата група.
В мрака на дървената колиба, в която всички от групата спим, се е настанила невероятно потискаща тишина. Тя сякаш заема повече пространство от всички ни и бавно ни избутва към стените. Неин помощник е нашето мълчание - ние изглежда подсъзнателно я подкрепяме и поддържаме.
Единственото нещо, на което обръщаме внимание, е Рони. Погледите ни са заковани в ръцете му, които уверено поставят спомена върху малката плоскост на металната шапка. Тази шапка е нашето щастие, събрано в бъдещите няколко часа. Тя ще приема спомена от пластинката, ще го изпраща постепенно в подсъзнанието на Рони, а оттам ще достига и до всеки от нас, благодарение на пипалата на споделянето.
Ръцете на Рони действат бързо и учудващо сигурно. След малко увреденият му ум ще отстъпи място на дълбините на подсъзнанието и всички ще станем едно, една част от миналото, което не помним. Пластинката вече е поставена на място, шапката е на главата му.
Сега ние всички сме една мрежа. Нишките на тази мрежа са изключително здрави, защото са изпълнени със силата на нашето очакване, трупало се месеци наред.
В Мрежата е тъмно. Там, където трябва да струи светлина, се просмуква мрак. Миналото, към което ще ни върне този спомен, изглежда е далеч назад щом достигането до него е толкова сложно и трудно. Край мен, във виолетовия безкрай на забравеното, се носят светлите лица на останалите от групата. Сега техният път е и мой път, но знам, че скоро ще се разделим и всеки един от нас ще гледа миналото от различен ъгъл.
Тук сетивата не действат. Мракът е спомен, а не усещане. Постепенно виолетовата тъма отстъпва място на сивкава мъгла. Скоро ще започне всичко - споменът ще ни обгърне и ние ще станем част от него. Ще преживяваме, носени от неговия поток като трески, понесени от буйна река.
Докъде сме стигнали, щом единственото ни удоволствие е връщане назад към миналото и забравяне на настоящето?
Вече започвам да губя образите на останалите. Сега в мъглата съм само аз.
Под мен виждам път, осеян с хора. Всички те вървят в една посока, силен насрещен вятър развява робите, с които са облечени, косите им. Вятърът е толкова силен, че изсушава сълзите в очите им още преди да са потекли по бузите. Някои от хората имат странен цвят на кожата – черен, жълтеникав, светлокафяв. Някои са млади, други едва вървят под тежестта на старостта - никога не съм виждал толкова стари хора.
Обръщам се назад, за да видя какво е принудило тези хора да бягат, облени в сълзи. Виждам огън - блестящи оранжеви езици съскат и се извиват като огромни змии - сега знам какво е змия, сега в мен има много думи, всяка дума е спомен. Виждам огън, който поглъща всичко около себе си. Цели градове, гори и планини; езера и морета пресъхват за секунди, обхванати от огнения дъх на змиите.
Поглеждам напред, за да видя накъде вървят хората, и виждам мрак. В този момент мракът се раздвижва и сякаш започва да се приближава към хората. Прилича на огромна синьо-черна сфера. От него идва онзи смрак и тя ги поглъща един след друг. Аз ги следвам и след секунди и аз съм вътре в мрака. За момент си помислям, че всичко е свършило, че времето на спомена е изтекло и аз отново съм част от групата, безсилен и безпаметен. Но не е така. Изкривените от мъка човешки лица са все още под мен. В мрака на сферата мъгли обвиват всичко, а по мъглите пълзят светкавици. Огнената змийска орда вече е изяла напълно светa извън сферата и всичко край обвитите в мрак хора гори. Пламъците обхващат цялата сфера, но мъглите и светкавиците не допускат нито искра вътре.
Вълна на сигурност облива всички хора. Усещането се предава и на мен. Вече знам - огньовете отвън не могат да сторят нищо на никой вътре. Това обаче не спира сълзите на хората. В очите им все още гори мъка. Мъка по погълнатото от пламъците, по унищоженото им съществуване. Сега светът им е тази сфера, която превръща всяка фигура в сянка, а всеки измъчен поглед в догарящ пламък. Изведнъж морето от сенки се разлюлява, въглените се разгарят по-силно. Погледът ми улавя движение, от което струи сила - някакъв човек застава пред останалите и с думи и жестове започва да ги успокоява. Лицето му е бяло, стоманеносивият му поглед преминава през цялата сфера, силните му ръце се издигат в повелителен жест, бялата му роба заискрява от светкавиците в мъглите, от устните му като поток започват да се изливат слова. Мракът в сферата избледнява, за да отстъпи място на усилващата се тишина. Сега думите му се носят из тишината, така както светкавиците бяха тичали допреди малко.
Думите му достигат до мен.
- Изглежда това е краят, братя. Тук сме в безопасност, но нямаме време, за да Го чакаме. Мракът е по-силен от светлината на огъня - този Мрак не е зло. Злото свети отвън, то изяде миналото ни и обви в мъгли бъдещето ни. Този, когото чакаме, едва ли ще дойде, защото нас вече ни няма - никой не Го чака, а единственото, което ще види, е тлеещ огън. Никой от нас няма да види Неговото Трето идване, защото Той не намери сили, за да дойде по-рано. Може би не е намерил смисъл… Колко време Кръстът ни учеше, че всичко идва навреме? Колко пъти ние отричахме съществуването на понятия като “рано” или “късно” или “никога”? Забравихме за “късното” и сега сме в неговата клопка. Нашият път, нашето бъдеще ще се възобнови, но на друго място. Място, на което няма да допуснем огнените езици да направят това, което направиха тук. Те убиха братя, сестри, синове и дъщери тук. Те ще бъдат наши роби там.
Мъжът продължава да говори, а сълзите на хората не спират. Огньовете на миналото горят край тях, а мракът на бъдещето ги възпира. Човекът заговаря за ново начало и за вечен спомен.
Отново се заслушвам в думите.
- Никой от нас не трябва да забравя случилото се. Забравим ли него, ще забравим всичко останало. Знам, че ще е трудно, защото всички усещаме силата на проклятието - да забравим всичко, за да не можем да се учим от грешките си и вечно да се препъваме. Мъчете се да помните, защото пътят ще е дълъг. Всички ще се махнем оттук, защото останалите ще забравят. Ще станат жертви на лудостта, която дебне от всеки ъгъл на тази планета.
Думите му са мощни. Всеки човек в сферата е отправил поглед към мъжa и го гледа така, сякаш вижда бъдещето си в него.
- Води ни, Ноа! - провиква се някой от тълпата и човекът със силните слова се усмихва и отправя взор към мракa нагоре в сферата. Светкавиците стават по-силни, страните на сферата започват да се извиват като бушуващи вълни, мракът става все по-осезаем, тътен и трясък изместват шума от вълнуващите се хора. Огньовете край сферата се губят и започват да тлеят някъде в далечината. Силата им сега е сянка. Започвам да губя усещането за сигурност, което имах в сферата, всичко край мен избледнява. Последното, което виждам, са лицата на другите от групата. Отново сме заедно - те също са били в сферата…
Сега виждам дим. Отново съм сам и всичко, което улавят очите ми, е тлеещ огън. Сега съм там, където огнените езици прегръщаха сферата в смъртна прегръдка. Сега сферата я няма, поела своя път, заедно с изпълнените с надежда и страх хора в нея. На нейно място има само дим и слаб огън. Да, дори бушуващият огън сега само тлее. Нещо в мен говори. Говори за същността на нещата, за всеки край, който настъпва, за да освободи място за ново начало; за всеки огън, който изгаря всичко старо, за да израсне нещо ново на негово място. Но огънят, който е горял тук, ще остави земята мъртва, ще остави всяко съзнание на всяко същество, ходещо по тази земя, опустошено. Това е проклятието. Знам, защото и аз съм част от него. Всички от групата сме част от него…
По пътеката от въглени върви човек. Слаб огън тлее в краката му, но той изглежда не го усеща. Краката му са изранени и едва ли вече усещат нещо. Слабото му тяло се движи бавно, сякаш непрекъснато търси сили, с които да продължи. То е облечено в тънка бяла роба, чиито краища са обгорени от умиращите вече огньове. От ръцете му тече кръв, страните на лицето му са облени в сълзи. Погледът му е единственото живо нещо в него. Дългата му коса и сплъстената му брада се спускат мъртви надолу. Седя и го наблюдавам и разбирам, че това е Той - този, когото хората от сферата не успяха да дочакат. Закъснелият.
Животът в очите му извръща главата му встрани и аз онемявам. Той ме вижда! В този момент аз съм реален, или той вижда в бъдещето и достига до мен. Устните му се раздвижват и той ми проговаря:
- Аз съм Възвращенецът - казва той.
Иска ми се да му закрещя, да го залея с обвинителни слова, да го накарам да види това, което е станало заради него, но по очите му разбирам, че той знае. Успявам да кажа само:
- Ти закъсня.
Толкова. Това е всичко. В този момент си спомням думите на онзи Ноа за “късното” и “ранното”. До мен достига отговорът на Възвращенеца:
- Как ще съм закъснял, като ти си тук?
Въпрос, болезнен като изгаряне, като удар с камшик. А хората, които Го чакаха?
- Ами онези другите? Те чакаха Теб да ги спасиш, но не им стигна време. Сега ги няма. Те те чакаха, не аз.
- Знам - каза той. - Видях кораба. Те ще ме дочакат. Сега не е време за тях. Аз ще отида при тях навреме. Тогава, когато ме забравят. Сега трябваше да дойда при вас и вие ме дочакахте.
- Как така? Та ние си спомняме в момента. Не сме реални… Ти не си реален… Аз…
Думите бягат от мен. Силите ме напускат. Изведнъж очите ми срещат тези на Роби, и тези на Дорт… всички от групата са тук. Всички гледат към Него и чуват думите му. Роби проговаря:
- Ние - обръща се той към Възвращенеца, - ще те забравим щом напуснем спомена. Винаги става така.
- Но сега е различно. Вие разбрахте за проклятието. Разбрахте, че всяко нещо си има край, че новото начало винаги чака, готово да заеме мястото на старото. Вие ще ме запомните, ще помните всичко без да имате нужда от изкуствено създадени от вашите Търговци спомени. Сега си спомняте всичко, защото открихте в съзнанията си Спомена.
Изкуствено създадени спомени! Всичко е било неистинско! Добре, че не помним нищо. Отново заговарям аз:
- Тогава Търговците са лъжци, чудовища!
- Няма нищо такова. Те са пратеници - подготвяха края и новото начало.
- А този Търговец, който ни даде Спомена? Той не е като тях, нали?
- Да, той е Ласар, потомък на Ноа. Той ви показа пътя, по който току-що тръгнаха останалите хора. Вие и всички останали като вас, там, където се намирате сега, сте потомци на останалите на Земята, на жертвите на проклятието.
- Проклятието - прошепва Дорт.
- Това проклятие - казва Възвращенецът, - е жестоко и в същото време напълно нереално. Всичко се помни - това е вечното, а Вечността не може да бъде обречена. Не и задълго. Вие ще възвърнете останалите групи хора по Земята към Вечността. Ще си спомняте и ще ги карате да си спомнят, защото проклятието беше само завеса, която сега бавно се вдига… Помнете ме и знайте, че се завърнах навреме.
Нито дума повече не излиза от устните Му. Нито дума, която да ни подскаже нещо повече за самия него. Кой е той? И защо толкова много хора разчитаха на него? Защо ни затрупа с отговорности? Били сме проклети. Миналото ни е било отнето, защото не сме знаели как да се отнасяме към него - като малки деца, които все още на са достатъчно пораснали, за да могат да се докоснат до истинските неща…
Той свежда глава надолу и продължава по пътеката от въглени. Никой от нас не говори, всички мълчим, неспособни да се справим със силата на заливащата ни неизвестност на новото. След като сме видели как изгаря огъня на миналото, ние трябва да се върнем в бъдещето - нашето настояще. Да се завърнем помнещи, освободени от тежестта на проклятието, което сега ни изглежда някак… ефимерно.
Пътят назад не изглежда толкова мъгляв и мрачен. Бавното завръщане от спомена постепенно се превръща в процес на разпадане на мрежата, обхванала съзнанията ни. Връщаме се към началото, към неизвестното. Изпитвам страх от перспективата да започна да водя живот, пълен с отговорности, натоварен със спомени. Но нали това исках? Нали това искаше всеки един от нас? Няма как - промяната е неизбежна, тя е животът.
Сега ще тръгнем по пътя и може би някой ден, по някое от безбройните разклонения на този път, ще срещнем потомците на Ноа и другите хора от сферата, ще намерим Ласар… може би.
Сега сме живи. Някак си ще трябва да се справим с болката…
Владимир Христов “Спомен за мрака”