Човек до прозореца
“Връщах се от една столица и в самолета се запознах с него. Беше нощен полет, при висока облачност, зад илюминатора, до който седях, се виждаше само тъмно нищо. И тогава съседа ми ме помоли да си сменим местата. Сторих го с удоволствие. Все пак до пътеката ставаше нещо: минаваха краката на стюардесата, виждах и другите пътници - имаше живот. Гледах живота , а моят съсед залепи лице в илюминатора и се взря в тъмното нищо. По едно време ме обхвана онова нашенско съмнение, че може би съм се минал, като съм се преместил, че може би не съм догледал нещо, че може би сега от моето място съседа наблюдава светлинки на яудни градове, игри на черни птици, райски гледки в тъмната нощ.
Не можех да го помоля да се местим пак, но пък можех да му преча той да си гледа колкото си иска и затова го попитах как е прекарал в столицата, от която идваме.
Отлепи неохотно лице от прозореца и ми каза, че е прекарал добре. И се обърна пак към илюминатора.
О, беше сбъркал, ако смяташе, че може да си гледа моите гледки.
Продължих с въпросите:
-Минал ли е по прочутия мост?
Не, не бил минал.
-А какво ще кажете за катедралата?
Нищо не можел да каже, не бил ходил.
-А за известния музей?
Не можел да говори за неща, които не е виждал.
След всеки въпрос лепваше пак лицето си към илюминатора.
Но бях решил да не го оставям на мира. Знаех едно място, където като мой сънародник нямаше как да не е минал. Попитах го и за това място.
Господи, боже мой, не бил ходил и на прочутия евтин базар.
-Но все пак трябва нещо да сте видели!
-Да, видях, разбира се - за пръв път с охота отвърна той и ми заразказва с пълни подробности за една улица, за движението по нея, за дамските шапки, за ъгъла, за витрината на сладкарницата, за….Постепенно с изумление разбрах, че той рисува картина, видяна от прозорец.
“Може би е сакат- рекох си наум - а аз го заразпитвах за разходките му.”
-Не - каза усмихнат той- не съм сакат. Просто имам и аз своя малка слабост.
Обичал да гледа през прозореца. Не, не да наднича отвън навътре, а просто да си гледа от собствения прозорец навън.
Защо било така- и той не знаел. Дали далечен прадед е киснал с години в някой зандан, взрян през решетките, преди да го пуснат и да зачене следващия прадед, дали защото малък често са го оставяли често сам вкъщи и той все е зяпал кога ще се върнат родителите, дали друго нещо - ала откак се помнел, все е гледал през прозореца. И в училище е гледал, и в казармата. И преди да се ожени е гледал (и така от прозореца е видял бъдещата си жена), и като се оженил, е продължил да гледа и тя моного се радвала, когато, бързайки за вкъщи, е виждала как мъжът й я чака на прозореца, но щом се прибирала, той е продължавал да гледа през прозореца и един ден тя го напуснала - след време пак се върнала, защото не открила друг мъж, който да я чака с поглед от прозореца.
Гледал е всичко - как вали, как не вали, как олющен е калканът на съседната кооперация, как покривите на всички трамваи са еднакви, без значение кой накъде пътува, как хората щъкат насам-натам - някои по работа, някои без работа, а някои дори и без двете. Как тичат децата, как растат момичетата и как в зависимост от сезоните хората си сменят дрехите. Въобще много неща можели да се видят от един прозорец.
И както бърбореше, изведнъж млъкна, заби поглед в илюминатора и така продължи да гледа, докато кацнахме.
Тази история се случи през 1976. На връщане от летището си помислих, че все така ми върви - да се запознавам с непотребни чудаци. Другите, казах си, ще се запознаят я с генерален директор, я с хубава жена, я с автомонтьор, което нямаше значение за мен, понеже нямам кола, но все пак автомотьорът е човек нормален, а не някакъв зяпльо. Така си помислих и тутакси забравих за моя спътник.
Но времето минаваше, годинките натежаваха, стигнах до онази неприятна възраст, когато човек започва да си задава въпроси: защо е всичко това, за какво само се лутаме насам-натам като щурави, за какво драпаме нагоре по разни стълби, докато ни сринат, та почване отново, за какво се влюбваме, за какво се боричкаме, защо придобиваме предмети и като ги вкараме в къщата си, започваме да се боричкаме дори с предметите? Неприятни въпроси, на които нивга не е имало отговор.
Но веднъж, мрачен от въпросите, разбрах как ми е провървяло в онзи нощен полет, където съм срещнал най-необходимия човек. Ами да, разбира се. Точно така! Ето защо вършим това, което вършим.
Защото нейде има човек, който обича да стои на прозореца и да ни гледа.
Заради него правим всичко…”
Росен Босев