Something

- Намери си звезда и си помечтай. – каза й гласчето.

Ако намериш падаща звезда и нямаш какво да си пожелаеш, пусни я. Някой друг може да има нужда от нея …

http://6okolad.blogspot.com/

“I want to be a hunter again,

I want to see the world alone again

to take a chance on life again

So let me go, let me leave, let me go…”

Ако застанеш на един кръстопът и стоиш достатъчно дълго, целият свят ще мине пред тебе.

Китайска поговорка

Бяха заедно дълги години. Изпълняваше повелите му. Чуваше какво му казва. Не одобряваше начина му на живот, отношението му към хората, философията му. Учеше се от грешките му. Срещаше се с хората, които идваха в тяхното място. Попиваше от тях. Търсеше неуморно. Искаше да знае.

Порасна. Посрещаше и изпращаше идващите. Опитваше се да ги научи на това, което беше получил от другите. Опитваше се да ги предпазва от неговите настроения, честите му изблици на гняв и презрение към хората. Да ги накара да танцуват с тях и да излизат по-силни от играта. Да разберат собствените си желания.

Все по-малко оцеляваха. Истински търпеливите тръгваха по пътя си и носеха цветето, което са отгледали, в своите места. Другите идваха - някои взимаха семенца, други не взимаха нищо. Просто обикаляха от място на място, за да им мине времето или търсеха интересен чичо, който да го запълни. Беше ерата на вестникарските притурки, в която най-задълбоченото познание идваше от някое специализирано издание.

Каква тъга, да гледаш как тръгва някой, който е обречен да остане винаги там, където е. Каква надежда, че животът си знае работата.

Отново бяха само двамата . . . Време беше да се погрижи за своето място и своето цвете. И за неговите плодове. Слънцето го викаше . . . . .
- Болката учи на мъдрост.
- Войнът е като светлината, щом вратата се отвори, влиза . . .

автор: skicnik Учител

Не съм самотен пътник.
Планинска вишна
в здрача хладен.

Соин

Не знам защо. Сякаш гръм ме удари. Просто знаех, че мястото ми е до
нея . . . Бях интересен, можех да фокусирам вниманието на
всички и да правя с него, каквото си искам. Да ги карам да следват мисълта
и емоцията ми. Но пред нея можех само да мълча. “Мен ми трябва приятел.
Ебачи под път и над път”. . . Дълги години бях до нея в мисълта
и действията си. . . но така или иначе пасох тревата . . .

. . . веднъж след случайна среща, тя дойде с мен в моето място. Нямаше
начин да устои, там беше събрана цялата ми личност - книгите и оръжията ми,
всичките ми размисли, въжделения, стремежи. Всяко нещо беше търсило мястото си с години. . . На сутринта ми каза: “Не съм очаквала, че си
толкова добър. По-мощен от теб не съм срещала. Имах чувството, че летя.”
Стана ми смешно и тъжно. Аз просто я обичах. Никой ли не я беше обичал
дотогава? Толкова неща можех да й кажа. Изпратих я до вратата. . .

. . .Срещнах я след време. Вече ме гледаше, както трябва, сърцето й
беше отворено за моето. Светлината преливаше между гърдите ни. Тя знаеше. И усещаше. Изпитвахме радост да седим и да се гледаме през двете чаши кафе. Моят избор ме чакаше. . . Повървяхме заедно, после дълго
гледах как си отива. . . Често мисля за нея, сънувам я, пращам
й топлина . . . Имаме ли право да се слагаме на хората, които
не са ни викали? Кого да изберем - този, когото обичаме или този който ни
обича? Трябва ли въобще да избираме? Възможно ли е такова нещо?

 автор: skicnik Пътник

Снощи сънувах, че съм пеперуда…и днес се питам, дали съм човек сънувал пеперуда или пеперуда, която в момента сънува, че е човек?”

Аплодисменти за момичето, което се опитва да преодолее гравитацията,

аплодисменти за момичето, което заряза спокойствието за да гони вятъра,

аплдисменти за момичето, което се хвърли със затворени очи в бездната.

От доста време падам стремеглаво надолу и все отлагам момента, в който трябва да дръпна връвчицата и да отворя спасителния парашут.Харесва ми усещането, че летя.Проблемът е, че вече няколко пъти за малко да премина критичната граница, след която каквото и да правя, сблъсъкът с твърдата земя е неизбежен.И въпреки това подължавам да скачам с все по-голямо безрасъдство.Нямам представа как ще завърши всичко, но повярвайте ми усещането си заслужава.

Когато започнеш да летиш, все по-често гледаш небето, отколкото земята.

Когато се отпуснеш на течението, преставаш да се препъваш в камъните по-пътя.

Когато повярваш, че си пеперуда, никой не може да те убеди, че си просто човек.

http://akomojeh.blogspot.com/   CHOCOLATE.

***
О, как съм уморен!
О, как мечтая
да се завърна
някъде
при някого,
една спокойна чаша да изпия,
в един спокоен поглед да потъна
и вече никога да не мечтая
за своето завръщане!
Самотните ми
тъжни пътешествия
сломиха моя кораб,
те сломиха неутолимата ми жажда
към света, наричан пътешествие.
Страхувам се да бъда уморен,
но как мечтая някога
да се завърна
отнякъде
при някого,
една спокойна чаша да изпия,
в един спокоен поглед да потъна -
последното ми тъжно пътешествие.

автор: Иван Пейчев

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността…
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта…
Страшно ще ти е да се събуждаш -
по-добре е да не спиш:
да си тръгнеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

автор Стефан Цанев

Свистенето на вятър

                        всред много борови иглици.

Изтичането на кръвта ми,

                        поради невидими причини.

Диктуването на съдбата е винаги така действително.

Когато е напълно тихо

            долавям цъкането на часовник.

Сега разглеждам старите си снимки,

                        за да си спомня кой съм.     

И няма нищо истинско, донесено отвън.

Автор - сенсей Явор Дянков

Поемете дълбоко дъх, издишайте всичкото напрежение и приемете факта, че вече няма причини за извинения. Време е за пазар. За да получите онова особено вдъхновение, при което крилата политат, а добрите идеи се надпреварват в главата, първо купете подарък за себе си. Важното е да се обичаме.

Когато го направите, отделете малко време за майка си. Напишете й картичка с всички онези думи, които не сте успели да кажете през годината.

Човекът, без когото животът няма смисъл. Ако сте го намерили и той наистина съществува, му подарете нещо, което не се купува с пари, а после си спомнете какво точно мечтаеше преди няколко месеца.

Децата. Вземете им много подараци. Умно подаръци, опаковани в шарени хартии с шарени панделки. Трябва да бъдат красиви.

Приятелите. Толкова са много и това е най-хубавото, което ни се случва. Пазете си и ги обичайте, може да го усетят дори само с една коледна звезда.

Това е празникът.

автор: Мирослава Нейска

Не забравяйте за любовта…тя е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш…ако се вгледаш в щастливите очите до теб и се усмихнеш… Пратете топлина на човека когото обичате…ако още го няма в живота ви потърсете го мислено и му пожелайте щастие!

Аз просто си тръгвам…

затваряш вратата,

отиваш в другата стая,

оставаш самичка

с момичето в огледалото.

Плаче,

плаче тя, не ти –

въпрос на личен избор.

Не можеш да я успокоиш –

въпрос на лични възможности.

Аз знам как е.

Твоят личен избор,

много личен,

но не съвсем избор,

е да изчакаш,

да се вгледаш в огледалото,

да вземеш частица от мъката й,

да я отгледаш на топло,

като в парник…

далече,

далече от нея.

Когато узрее

ще си тръгнеш

от мен,

завинаги… – живот с една

забранена посока.

unknown author (somewhere from blog spaces)

Веднъж на някаква си гара,
в ден най - обикновен
един кафяв , спокоен , поглед
открил един зелен.

Зеленият бил малко тъжен,
кафявият - засмян.
И бързо , някак ненадейно
кръгът бил завъртян.

Кръгът - един особен спектър
под слънчевия диск,
понесъл в своето движение
и веселост , и риск.

Но много бързо цветовете сменили своя вид-
зеленият станал усмихнат , кафявият - сърдит.
Зеленият отново тъжен , кафявият - засмян.
А времето хвърчало бързо като аероплан.

Но ето , че ще писне рязко един внезапен влак.
Кръгът ще спре и ще застине , но ще потегли пак.
И ще останат неподвижни сред цветния безброй-
зеленият - мъничко тъжен , кафявият - и той.

автор: Недялко Йорданов

Когато ме боли от самота
така и не разбрах какво да сторя…
Търсих някъде във мен искра
или думи, със които…
да не моля.
Или жадно вдишвах нощен мрак,
приютявах го в ранените зеници…
Чувах как тъга провлачва краk
в мене и ме кара…
да не питам.
Или сбирах дъжд в студена длан
и го скривах после под клепачите…
Немей света, във вените прибран,
пулсира бавно, нежно…
и не плача.

Когато ме боли… от самота.

автор: Светла Добрева Стайкова (BlackCat) 

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш ” влязох в релси “.
Отдавна, както казваш ” няма празно “.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим…

автор: Камелия Кондова (kami) 

“…понякога се питам какво може да направи болката, когато твърде много е валяла върху един човек…”

Хaйде, рaзкaжи ми прикaзкa.

Рaзкaзвaй ми измислени,
небивaли нещa
оплитaй в цветове и звуци,
трепети,
прехлaснaтa ще слушaм този шепот нa нощтa.

Рaзкaзвaй ми зa прикaзно чудовище,
отчaйвaщо стрaшно
и ужaсно отчaяно,
не е зaдължително дa е в крaсaвицa влюбено,
сaмо дa имa сърце,
от вълшебник извaяно.

Сърцето дa е скрито в яйце,
още неснесено
зaровено в клaденец
дa го пaзи змия,
a тя дa е толковa стaрa,
с очилa
и отнесенa,
че дa не помни от коя прикaзкa е дошлa.

Измисли я дa говори със стрaнни метaфори,
и глaсa й дa скърцa, кaто стaрото ми колело…
Не се мръщи,

лунaтa ми е нaпълно достaтъчнa
с товa тъжно лице,
aз все я питaм – “зaщо”.

Знaеш ли,  тя мълчaливо споделя ми.
Кaзa, че отговорa е от другaтa й стрaнa.
Ще ме повдигнеш ли зa дa я видя?
Дъжд ли?
Вaли,
зaщото днес пих дъждовнa водa.

Ще ми рaзкaжеш ли прикaзкa?
Xaйде,
може и рисувaнa,
сaмо зa мене,
еднa,
a aз ще ти дaм дa целунеш очите ми,
зa дa усетиш
кaк рисувaм по твоите устни сълзa.

Хaйде, рaзкaжи ми прикaзкa…

автор: Еленa (kult)  

П.С. Ще тръгнеш ли с мен да мечтаеш?

“- Цял живот съм бил тигър. Аз се тренирах сам, обучавах се, дърпах се нагоре и нагоре със собствени усилия, за да стана още по-силен тигър, с дълги, здрави и остри нокти, с остри зъби, бърз и смъртоносен…
- И си такъв. Такъв си. Най-смъртоносният.
- Не, не съм. Отидох твърде далеч. Минах границата на нормалното. Превърнах се в мислещо същество….”

Алфред Бестър “Тигър! Тигър!”

  На моята пише Dum Vivimum Vivamus - демек “докато съм жив, ще живея”. С нея коля дракони. Това са едни много големи гущери, които ядат овцете на селяните и понякога крадат млади момичета. Също така бълват огън.            Като пропищи някое село, ме викат да убия дракона стръвник. Тия животни имат ужасен дъх - разни кости и меса се закачат между зъбите им и гният там. От огнения им дъх не мога да си пусна коса и мустаци - цялата ми глава е обгорена и покрита с белези. Добре че героите трябва да сме грозни.

           Гледам да ги намушкам във врата - нали цялото им тяло е покрити с доста твърди люспи, по които сабята ми се плъзга. Но вратлето им е слабичко и ако нацелиш пролука между люспите, умират лесно. Най-удобно е да се целиш във вратната артерия, още повече че винаги посягат да те захапят. Нали са глупави гущери, какво да ги правиш…

           След като видя трупа на поредния дракон, обикновено отивам в селската кръчма. Там се наливам 3 нощи с бира и чукам грозните, вмирисани селянки. Понякога се случва да спася някоя мома и наградата е по добра.

           Имам си и дама на сърцето. Знам, че някой напарфюмиран благородник я целува всяка вечер, но така трябва. Ние героите не сме за дворцов живот. Понякога отивам да й падна в краката, но винаги я предупреждавам, за да може да скрие поредния принц от очите ми. Че не се знае дали няма да го накълцам, ако съм подпийнал.

           Ще умра някой ден. Сигурно ще е скоро. Ще ме изяде дракон. Или ще се проваля в нещо и ще падна върху сабята си /нещо като харакири, ама героите го правим по друг начин/. Няма да мога да понеса срама. Малко ми е тъжно, когато си мисля за това, защото знам, че никой няма да забележи. Един смрадлив герой по малко. И една сълза няма да проронят за мен селянките. Най много дамата на сърцето ми да изгони за няколко минути мъжа от леглото си и да каже молитва за мен. Че съм поганец…

           Тва е. .

                                                                                                             Alex’s story:      http://web.hit.bg/pegas/index.htm   

Не знам какво е ревност.
По мен винаги са тичали какви ли не моми. Да им се чудиш на акъла. Ма то нали съм си любвеобилен … Все нещо се залепва …. Aimant. Интересна думичка . Френска, с извинение. Съдържателна. Означава магнит. Обичащ. Любовник. И всичко това на куп. Все се чудя има ли значение големината, ако във вълшебната пръчка няма магия? Ха ха ха, всички знаем отговора … Та как да откажеш? Като ти се усмихне и се позагледа в очите ти. Уфффффффф, и като потече тази ми ти любов. Ееееех, животът е хубав.
До вчера …
Видях ги точно като се разделяха. Той я целуна, тя се усмихна като зората, махна му и тръгна ….. за да се сблъска с мен. А аз вървя на каишката на Мадам Ла Директрис. Рамо до рамо. Секунда време. Миг. Изстинах и после пламнах. За първи път съжалих, че живея в това време. Видях само очите му, нейната уплаха и пролуката, през която минава сабята ми. Отворения гръден кош и прохода към отвъдното. Яростта ми мина през него …. и запали целия свят.
- Qu’est-ce qui se passe? Est-ce que tout est normal ???
Горката Мадам Ла Директрис, какво ли знае тя за огъня на ада?
Движенията ми са отработени, хиляди пъти, ден след ден. Избърсваш сабята от кръвта. Елегантно я прибираш в ножницата. Молиш небесата да посрещнат благосклонно духа на врага ти. Продължаваш напред. Отново има мир в поднебесната.
Време е да я погледна отново в очите.

 автор: skicnik Емоции

Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.

Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.

Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.

Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.

Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.

Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.

Няма воин на светлината, който да не е казвал “да”, когато всъщност е искал да каже “не”.

Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.

Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки висчко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

Воинът се нуждае от обич. Любовта и ласките са част от неговата природа – също както храната, водата и склонността му да участва с Справедливата битка. Когато войнът не е щастлив при залез слънце, значи нещо не е наред.

В този момент той прекратява битката и отива да потърси някой, с когото да посрещне падането на нощта.

Ако не може да го открие, се пита: ”Дали не съм се побоял да се сближа с някого? Дали не съм получил нечия обич, без да разбера?”

За воина не съществува невъзможна любов.

Той не се бои от мълчанието, от безразличието, от това че ще бъде отблъснат. Знае, че зад леденостудения вид, който хората си предават, се крие огнено сърце.

Затова воинът рискува по-често от другите. Той непрестанно търси нечия любов - дори и да се наложи да чуе много пъти думата “не”, да се завърне у дома победен, да се почувства отхвърлен физически и душевно.

Воинът не се поддава на страха, когато търси нещо, от което се нуждае. Без любов той е нищо.

Воинът внимава за дребните неща. Понякога той е прекалено строг към самия себе си, но предпочита да действа по този начин.

“Дяволът се крие в подробностите”, казва една древна пословица.

Приятелите на воинът на светлината го питат откъде идва енергията му. Той отвръща:”От скрития враг.”

Приятелите му питат кой е той. Воинът отговаря: “Оня, когото не можем да нараним.”

Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш. Воинът на светлината знае това.

из “Воинът на светлината” Паулу Куелю

Опън и напън.
Ураган. Стихия.

В окото на циклона.
Безветрие. Увиснали платна.

… Търпение …
Всичко истинско идва отвътре
Вятърът на душата …

автор: skicnik

Аз съм професионален магьосник.
Някога, в стари времена, бях придворен магьосник. После нещо раздвориха дворовете и пуснах перото по вятъра. Но напоследък се задържах на едно място. Никога не съм вярвал, че това е възможно. Дъртата викаше: „Оооох, болят ме кокалята!” Почнах да я разбирам ….

Мога да правя всичко. Премествам планини. Карам реките да минават оттам, където кажа. Лекувам, защитавам, гоня това, което пречи, управлявам времето, абе кой каквото поиска ….
Когато бях млад, се разбра, че имам дарба. Толкова исках да се уча. Да разбера, да мога да помогна. Виждах как се появява беда или нужда, а аз се изправям насреща й, за да й кажа, че не й е писано …. Минаха години…. Викаха ме за щяло и нещяло. Докато вършех работата, се опитваха да общуват с мене, после плащаха и бягаха, като от прокажен, или ми казваха, че не съм желан там. Ама пак ме викаха.
После нещата някак затихнаха.
…. И сега изведнъж пак им се приискали магии. Напъплят отвсекъде всекакви.
„Какви чудесни резултати!!! А можете ли за следващия период да пренесете с 12% по-голяма планина? Не, не, не по-голяма, няма да Ви мъчим? 12% ръст ни стигат. Не сме очаквали, че това е възможно. Моля Ви потвърдете, че сте разбрали заявката. Ако може и презентация на Пауър Пойнт с повече цветни нещица. Знаете, сега ги харесват.”
„Но това, дето преместихте току-що е планина. Невъзможно е!!!! Абсолютно! Какво от това, че видях. Можете ли да я върнете обратно? За да съм сигурен.”
„Хм, това е планина, невъзможна е да се премести. Моят учител ме учеше да местя само неща, които други хора вече са местили. Така мога да съм сигурна, че е възможно.” Че нали сега я преместих пред нея?!?!?! Тя вири гърди пред мене и казва: „Вече всеки магьосник иска по неговия начин да пренасям планини. Аз пък искам по моя!!!” Мамка му и прасе! Тя едно бъркало бетон не може да забърка, планина ше мести. По нейната методика. Ако беше магьосница, щех да харесвам гърдите й и обриви да беха. Ама сега какво ме засягат …. Само претинции в тия гърди. А планината пак аз трябва да местя.
Обяснявам. Планината си е планина, тя е неподвижна. Но вътре, дълбоко в нея има стремеж. Видиш ли този стремеж, тази потенциална енергия, остава само да додадеш малко и да я поканиш към нейното осъществяване. И тя тръгва. Върви след теб като кученце, докато не изчерпи силата си. Но моля ви, не я дърпайте към себе си. Не един магьосник е погинал така. Здрав разум трябва в тая работа. Не е малко една планина да ти се изсипе отгоре. С другите неща е по-лесно, но някак по-екшънско и опасно. Те са динамични. Водата гониш със земя и огън. Огънят гасиш с вода или спираш с огън. Важното тези неща да са чисти в тебе самия. За да можеш да додадеш там, където трябва. Да изградиш стена, да хванеш, без да се изгориш, да се гмурнеш, без да се удавиш, да полетиш, без да си счупиш кокалите. Призвание трябва за това. Устрем. Радост.
Та така. Обяснявам им, че колко е голяма пръчката, няма значение. Важно е къде ще натиснеш и колко пъти…. Те ми се смеят. Разбирали, били намека. Уффффф. От години не ми е попадал дори наченък на магьосник, нокътче даже, слънчево зайче, отражение. Почвам да се уморявам. Май това е най-голямата магия. Още в старо време е казано: „Магьосник с магия не може да направиш. Приятел с магия не може да спечелиш.”
Солена и тъмна е водата ми. Жълти са листата ми. Едва тлее огънят ми. Песъчлива е земята ми. Нащърбена е стоманата ми. Бурно е небето ми.
Май е време да спра да бъда професионалист. Време е да събера силите си. И да тръгна към своя залез …

автор: skicnik “Магьосник”

- Красавице! - викна конярът. За теб съм приготвил онзи черният, лудият. От ноздрите му пламъци излизат, а очите му разпалват въглените.
- Укроти го!

Доближавам го, а той рие с копита и пръхти необуздано. Поглеждам го в очите и виждам куп ездачки-укротителки.
- Не е за мен! - отсичам и продължавам да търся своя кон.
Намирам го полузаспал и тъжно преживящ.
- Искам този! - казвам без колебание и срещам достойно изумения поглед на коняра.
- Искам го!
Нежно запретвам поли и отварям ленивите му очи.
Празно и пусто е там, но постепенно улавям собствения си образ.
Неочаквано чувствам нежното гъделичкане на доскоро задрямалата му муцуна и отдавна нечуваното му пръхтене, съпроводено с изненадващо страстно цвилене.

- Укроти ме! - прошепвам му. А аз ще те побратимя отново с онези 300 дяволи, дето ме наричат посестрима.

автор: ilen “Ездачката”

Дай, да избягаме с тебе нанякъде!
Може на запад,
може на изток…
Двамата само.
Зарязваме чантите -
няма да вземаме нищо.
Там.
При зелените мамещи острови,
в дебри,
и сред храсталаци,
с влакове,
пеш,
по пътеки край борове,
с лодки,
и в селски сокаци…
Някъде там.
По карибските плажове,
в скалните ниши,
в небето…
Тръгвам със тебе, където да кажеш!
В цялата трета планета.
Хайде,
със теб да избягаме заедно!
Може и само за малко.
Може,
изобщо от тук да не ставаме,
може и без,
да помръднем и крачка.

автор: regina

Приятел е този, който прави за нас каквото трябва, когато трябва.

Колкото и чудно да е, такива хора има. Те не искат нищо. Те ни уважават, обичат, милеят за нас. Гордеят се, че могат да се нарекат наши приятели. На тях може да се разчита. Ако ги помолиш нещо, просто го правят. Ако не могат, търсят най-доброто, даже по-добро. Когато те видят в трудно положение, подават ръка, а после изчезват някъде по пътя.

Старото правило казва:

Не проверявай приятел просто заради самата проверка. Приятел се става с чест и достойнство. Подведеш ли, не ставаш.
Има грешка, има и прошка.

Не карай приятел да направи нещо, което не би направил по своя воля. Той ще го направи и ще си отиде. Да се позовеш на приятелството си, за да получиш нещо, което другият не трябва или не иска да ти даде е недопустимо.
Не се опитвай да плащаш на приятел. Отплати му се с твоята грижа. И твоята десница.

Така е било. Така ще бъде. Човекът не е средство – човекът е цел.

Истинската битка оставя малко приятели. Неистова битка.

http://hinki.blog.bg

Наука - какво казват разумът и обективността. Изкуства - какво усещат сетивата. Религия - какво е духа. Човек - пресечната точка.

” … но във тебе като рана

ще пари мисълта, че две неща

не можеш никога да си възвърнеш:

животът да избавиш от смъртта

и времето назад да върнеш.”

Петя Дубарова

http://www.spiralata.net/biser.html

Не ме привличаш с думите, които казваш -
комплиментите ти нямат власт над мен.
не са и жестовете на внимание,
не са и обещанията, дори мечтите,
нито бъдещето, което леко ми чертаеш
и уверява ме в сигурността на утрешния ден.

моля те, недей, не ще се трогна.
моля те, недей, усещам фалша.
по-добре мълчи, не се преструвай,
лъжите надали са път към мен.

а и вече късно е, видях го -
плахото дете в теб,
което понякога през очите ти поглежда,
и ужасено от несъвършенствата,
тайничко от всички, наранено,
пак в черупката си се прибира.

ще те стопля, помни ми думата
ще те стопля, но няма да си ида,
защото все пак намерих нещо…

долових, усетих, чух, съзрях…

“ще те стопля, но няма да си ида” автор: Katt, http://katt.blog.bg/

Можеш да ме имаш, само ако аз те пожелая…

“- Какво сънуват скитниците, мамо? Дали сънуват път или пък къща?

- Сънуват пътя, който винаги се връща.”

Л. Станев

ЗАВРЪЩАНЕ І
И този път си мисля –
ужасно е
да нямаш къде да се завърнеш.
Нищо, че не си заминавал.
«Завръщам се!»
Звучи различно.
Тайнствено.
За-връщам се.
Връщам се за…
Връщам се, за да…
Така ми се иска
някъде
да се завърна.

ЗАВРЪЩАНЕ ІІ
Влакът те отнася.
Мислиш си:
“Дано не се завърна никога.”
Безкрайни са релсите,
и ти се струва,
че твоето “никога”
приближава,
приближава,
приближава.

ПРИТЕЖАНИЯ
Времето, в което я забравяш
е времето, в което
някой друг си я спомня.

За страха
Птиците се събраха.
Гарванът даде знак.
Екзекуцията започна.
Бесеха ловеца,
който уби лисицата.

avtor: Ivanka Mogilska